Тази река текла през старопланинските усои кротка и безименна. Но някога, в много старо време, при изворите й, под върховете Юмрукчал и Марагидик, имало самодивско сборище. Хората бягали далеч от това място, защото се страхували да не разсърдят самодивите и те да им пакостят. А в едно от селата, пръснати по склоновете на Стара планина, живеели брат и сестра. Били бедни сираци и слугували на чужди хора. Братът се главил овчар и се заселил в една кошара в планината, където имало богати пасища. Сестрата отишла с него да му реди и готви, да му помага край овцете.
Веднъж овчарят закарал стадото наблизо до самодивското сборище и видял няколко самодиви да решат косите си. Разпуснати им коси, като паунови пера закривали снагите им. Момъкът изгарял от желание да види лицата на самодивите, но не смеел да подвикне, за да не ги разсърди. Помислил и извадил кавала си, та засвирил. Свирил бавно и тихо, после по-бързо и по-високо, накрая заситнил игриво свирнята. Самодивите развели косите си и се хванали на кръшно хоро. Свирел овчарят, свирел до прималявяне, защото една от самодивите извикала:
Свири, овчарю, свири, ние ще играем! Ако ни надсвириш, ще вземеш за жена тая от нас, която си избереш. Ако ние те надиграем, ще те разкъсаме на парчета, за да дадем на всяка – един си и не можеш да бъдеш на всички. А ти ни видя и без нас повече няма да живееш.
Уплашил се овчарят и напрегнал сетни сили. Колко време е свирил, не се знае, но издъхнал от умора. Чакала го сестра му да се върне, чакала, но напразно. Вечерта стадото се прибрало само, без овчар. Разплакала се девойката, завикала брат си, но никой не я чул. На другата сутрин се престрашила и отишла при извора на реката. Там намерила мъртвия си брат — пръстите на ръцете му окървавени, из устните аленеела съсирена кръв — бил скъсал дробовете си от надуване.
Заплакала сестрата с поройни сълзи, които се вливали в реката. Всеки ден идвала на това място, плачела и тъжала за брат си. Затова и реката нарекли река Тъжа.