Дано сте гледали снощи, както ви посъветвах историята за Новоселското въстание по БТВ. Там рядко дават хубави неща, но този документален филм си заслужаваше. А ето и моят
РАЗКАЗ НА МАРИШНИЦА
Някога пътят е минавал край реката…
Днес и аз минах оттам. Беше обрасъл.
Махала Маришница, Ново село, Априлци е малка махала. Къщите са разположени главно покрай реката, близо до коритото. Реката също се нарича Маришница. Насреща е билото на връх Марагидик, сега наречен връх Русалка(де го измислиха…Русалка!!!?) Върхът е кръстен на сестрата на цар Иван Шишман – Кера Тамара. Тя е поискана за жена от Мурад първи и през 1378г. След осем годишни преговори е изпратена в харема на султана. Не искам да си представям, как тази жена осем години е живяла в страх и съмнения, дали брат ѝ ще я изпрати за жена на султана. Била е красива жена. Мара Гидик – Хубавата Мара, така са я знаели навремето. Върхът носи нейното име и никой в Априлци не го знае като Русалка. Кера Тамара е изпратена в харема на султана в тогавашната столица Бурса. Тя обаче запазва християнската си вяра. В Бориловия синодик съдбата ѝ е оценена като саможертва. Гробът на Кера Тамара в Бурса е запазен и до днес във фамилната гробница на Османовци редом до този на султан Мурад първи и посетителите го знаят като мястото на „българската царица Марийче“. Според волята на Кера Тамара гробницата ѝ е оставена непокрита, а върху гроба ѝ се сеел ечемик.
Реката носи нейното име – правилно съставеното – Маришница – реката на Мара. Край коритото на реката минава път. Чардаците на всички къщи са гледали навремето към реката, към пътя. Кой откъдето се е задавал, кой където и да е отивал – от Ново село до махалата и обратно е минавал по този път. Една баба разправяше, че много ѝ било приятно да седне вечер край прозореца и да слуша как минавали хора, говорили си тихичко и стъпките им се губили някъде, между ромона на водата и шума на листата, на гората оттатък. Била е оживена махала.
От центъра на селото, та към махалата има един, единствен път и той свършва в гората. Сега му казваме, че свършва в Резервата (Северен Джандем, Централен Балкан). Ако някой е минел по пътя нагоре, неминуемо се е връщал по същия път, то друг е нямало. Ако е чужд и е рекъл да открадне нещо, ще го видят на отиване, а ще го спрат на връщане. Няма измъкване. Пиле не е можело да прехвръкне до махалата и обратно, без да е било забелязано.
Някъде към средата реката пресича махалата. Има брод и той дели къщите на две части. Уж символично, но всъщност много истински, реката разделя хората на такива от горна и долна Маришница. Казват, тези от горна Маришница били много проклети българи, лоши хора. Ако идел някой маришченин от горна Маришница на кръчма в селото, всички ставали от околните маси и си тръгвали. Щото било ясно, че щял да се напие и да предизвика сбиване.
Това не го вярвам. Може алкохола да е лош приятел на горно-маришчени, но да са лоши…сигурно има защо и за кого…
Сега ще ви разкажа една история, да видите кой е лош и защо!
Махала Маришница е на три километра от селото, навътре в гората, разположена по реката. Ама до брода е три километра. А след брода, горната махала е дълга още толкова. А колко къщи има пръснати по гората, не се знае. И да ги потърси някой, гората вече „си ги е взела“.
Горно маришчени са мразили много турците навремето. Имало един Ага, дето се е престрашавал и ходел по Горна Маришница. Там, в една от последните къщи, си харесал невестата. Често посещавал стопанина, карал го да слага софра, а когато Агата се нахранвал като прасе, го натирвал от къщата, заключвал се вътре с невестата му и…сещате се какво е правил. Веднъж тъй, втори път тъй, стопанинът не можал да изтърпи. Жалвал се на брат си.
– Другият път като дойде Агата, че като го напоиш и нахраниш и като те натири от дома, ела и ме викни!
Така и сторил младият стопанин.
Било зима. Агата едва се довлякъл до горна Маришница с коня си, разпрегнал го в дама и се вмъкнал в дома му на топло. Докато невестата сервирала обяда му, част от оскъдната им храна, съпругът ѝ викнал брат си защото знаел какво ще последва, след като се нахрани Агата.
……..
Заровили го на високо в планината. На пролет, когато снегът се стопил, когато буйни потоци потекли от гората и високите поляни, Маришница довлякла отнякъде писклюллийската шапка на Агата. Отгоре, от високото дошла…от Аговото му викат сега – така е останало името на местността.
Е, може и да са лоши горно-маришчени, обаче, както ви казах, аз не вярвам… има защо и за кого да са такива. Те ли са бягали от турците, та са се настанили високо в планината, турците ли са се страхували от тях, че са ги натирили по горите, не се знае. Но едно е вярно. Непокорни българи са били!
Та докато се разхождах покрай реката, си спомних тази история. Сигурно има и още истории, които времето пази, но не и паметта на хората. А и няма кой на кого да ги предаде. Тук, който идва в махалата търси интернет, телевизия и барбекю да си прави – все чужди дейности и думи. А реката иска да каже толкова много неща. Никой обаче не ходи по водите ѝ с въпроси. Всеки гледа „рахата си“.
Водата вече в Маришница е друга. Измила е всеки спомен, размила е всяка история, разтворила е всяка сълза. Да се връщаме назад, да ги помним и знаем, не е добре. Безсмислено е. На кого ще помогнат и какво ще ни донесат. Тези малки истории, скрити не само под горската шума, а дълбоко в земята, тези страсти, разпилени из изсъхналите клони на старите дървета, тези думи, утаени по зеленясалите вирове…кого ще трогнат? Те вече нямат значение. Но тогава… Ах, тогава, са били живи. Цялата махала е живеела с нечия мъка, с нечия страст. Сватбите са били тихи, но истински, сълзите са се ронили от сърцето, не от очите, а усмивките си били скрити, потайни и пеперудени. Всичко това, всиииичко това ни е запазило! Всичко това ни е съхранило, хора!
Не е нужно да го помним! Нужно е да сме му само благодарни.
Даже и вървейки из реката, да няма кой да ми разкаже историята на маришчени, да ми покаже нечия къща – една изгоряла, друга наводнена, щото реката се качила до прага ѝ, даже и да няма кой да ми говори с думи, аз знам, има шепот, който не чувам, но усещам с цялата си същност.
Млада булка, заведена в къщата на лелята на младоженеца, щото той не успял да построи къщата си – стадото му измряло и парите ги дал за овце; изгорената икона на проклетата свекърва; нямороденото дете на съседа, щото като крал навремето агнета от Високите кошари, отрязал езика на едно от тях, да не блее, да не го издава; затрупания с камъни от канарата син на попа; стъпканото от побеснелия кон на съседа си малко момиче; родилката с тризнаци, дето се молила десет години поне за едно чедо; майката, дето Господ ѝ взел всички десет сина наведнъж….еееее, колко истории научих, само докато ходих покрай реката, знаете ли?
Сега си стоя тихо до печката на дърва, чайника къкри спокойно върху нагорещените ѝ тучове, вятърът, немирен както винаги, вее трибагреника на къщата ми. Чувам поривите му в малките си прозорчета и ви пиша…пиша ви, че е имало минало, че е имало мъка и страсти и че не сме сами. Целите ни родове с всичките си истории са зад нас и те безгласно ги повтарят. Вятърът ги носи, реката ги разтваря и от тях само леки пръски стигат до умовете ни. Но добре, че са те! Съхранили са ни! ТРЯБВА ДА СМЕ ИМ БЛАГОДАРНИ. Че сме тук, че ни има и че ще продължим да ги носим в мислите си. Е! Не помним всичко! Но имаме себе си! Значи имаме достатъчно!
автор Венцислава Великова
