Направените археологически разкопки на връх Острец съчетани с легенди и предания създават една харизматична и магична притегателна сила към него.
През лятото на 1953г. Атанас Милчев /по-късно, става професор във СУ „Св. Кл. Охридски“ със студенти от севлиевско-габровския край са направихли разкопки на крепостта, която остречени наричат „Калето“, на връх Острец. Били разкрити основите на крепостта /суха каменна зидария с дебелина 2.00-3.00м/, хромел, керамика, въоръжение и т.н. Откритите неща се съхраняват в музейната сбирка иа с. Кръвеник, Севлиевско. Крепостта бе датирана от Ат. Милчев от IV в преди новата ера
По-късно въз основа на откритата керамика М. Домарадски предатира крепостта – II – I в. пр. н.е
Без значение кога е строена крепостта – и в двата случая, тя е тракийска. Иван Христов от Националният исторически музей е категоричен: „Тракийските укрепления в Предбалкана са били обитавани или използвани през целия доримски период… като резиденции иа местни владетели или целогодишни убежища на местното тракийско население. Примери в това отношение могат да бъдат дадени с крепостта на връх Острец /Априлци/ и крепостта до с. Калейца, Троянско Намерената част от каменна преса за получаване на вино в подножието на крепостта местността ..Печканица“ говори недвусмислено, че по склоновете на върха траките са отглеждали лозя и са правили вино . През 70-те години на XX в. краеведът Пею Дулсв от с. Дебнево я прибра в местния музей.
Според легендите „Калето“ на връх Острец продължило да съществува преди и след падането на България под Турско. Говори се, че при нужда, хората укривали там добитъка си, криели имуществото си. криели се те, особено при кърджалийските нападения. В подземията на крепостта – от „Калето“ до „Соколов връх“ – имало черква, имало воденица и какво ли още не. Наличието на изворче на седловината на връх Острец поражда какви ли не фантазии у населението и у иманярите, които копаят ли копаят и разместват културни пластове. Че по южните и западните склонове на връх Острец /в подножието на „Калето”/ винаги са живели хора, говори и фактът, че до прели 100-150 години там се оряло и сяло, в резултат на което нивите от долната страна са с висок мегър-метър и 20см слог.
Хората сеели просо над „Барболската стена“ под сами крепостните стени, чак до средата на XIX век. Невероятно, но факт! А най-долу по склоновете на Острец теренът е така заравнен от вековната обработка, че прилича на обработени полски хълмове – това най-добре се вижда по Боглонта, Барболите, Цонювци и Гечовци.
Връх Острец, за населението от околните селища е: за кръвеничени – плевнята /гледан от север, северо-запад, той им наподобява плевня/; за новоселци – седлото /гледан от запад, той им прилича на седло/; за градничени /основната част от пришелците по нашите места са от Градница/, връх Острец е острият връх – Острец. И действително излизайки от Градишкия боаз, след паметника на дядо Филю, пред очите ти се изправя един остър, горист връх твърде приличаш на голяма купа сено, купен. Аз мисля, че много преди турско, граднишкше пастири, достигайки днешните махали Лумпарите и Паздерите са впечатлени от острият връх и го нарекли Острец. Инък е необяснимо името Острец /Остюрич, Острич/ в турските документи от първата половина на XV век. Зад връх Острец /неправилно наречен от Ат. Милчев, вероятно по предложение на Н. Ковачев „Голям Острец“/ се намира един значително по-малък и по-нисък, остър връх, който се нарича от остречени и табачени „Малки Острец” /малък Острец/.
След като римляните завладели Балканите и особено след завладяването на отвъд Дунавските земи – Дакия – значението на Русалийския проход и на крепостите, които го охранявали, добили още по-голямо значение. През Русалийския проход минавал важният път от Дакия през Дунава по мост при Никопол, Сторгозия /Плевен/, Мелта /Ловеч/, крепостта при Градница, Граднишки боаз, покрай вр. Острец през билото на Балкана, където пък била построена преградна стена – крепост /тухленно-хоросанена/ за Филипополис Пловдив. При Граднишката крепост горният път се събирал с пътя идващ от Марцианополис /при Разград/, и Никополис и Истрюм. вървящ по долината на р. Росица до събирането й с р. Видима, с пътя идващ от Мелта Ловеч. За голямото значение на пътя минаващ през Русалийския проход говори и Фактът, че той бил калдаръмен с големи плочести камъни. Следи от тоя калларъм са запазени и до днес при ..Козята стена“ и „Светата вода” в местността „Тъжа“. Пътят, който минавал под крепостта на вр. Острец и до днес съществува и се ползва, и е известен иа хората като „Старият път“, а пътяпревалящ билото на Балкана е известен като Робовия път /пътека/ , защото по него в римско време прекарвали роби от Дакия /Влашко/ за Рим.
Крепостта на връх Острец и тази на билото на Балкана, освен за охрана на пътя служи и за предаване на съобщения чрез палене на огън. Визуално крепостта на вр. Острец се свързва с тая над с. Дамяново, Севлиевско с тази на Балкана /преградната стена и Русалиите – най високата част на Билото на Балкана.Последната е била доста добре запазена до към 70 те години на XX в, когато е била напълно разрушена във връзка с разширяването на пътя /шосето/. Според Васил Миков, воден по нашия край от тогавашния студент Кую Куев, преградната стена е „чисто римска направа“. Тя била изградена от големи, четвъртити римски тухли с пълнеж от ломен камък и хоросан. Останките при разширението на пътя с голям зор били натикани надолу по наклона и улея към „Дядовът Петров трап“. Столетия нашенци си къртели тухли, от които си правели кюмбета /тухлени печки и джамали/. Съдбата на крепостите по Русалийския проход е една и съща. През III в пр.н.е. келтите ги превзимат и разрушават, но това не е техния край, защото със същата цел те били възстановени през IV-V век пр.н. е.
От „Тъжа* римският път, а вероятно и тракийския се дели на 2 посоки: югоизточна – покрай река Тъжа за Голямото село /днес село Тъжа, / и югозападна – покрай – „Козя стена“ и „Светата вода“ за Калофер и Пловдив. Разделянето на пътя става в „Тъжа* при ..Манастирището“ под хижа Тъжа*. където през 60-те години на XX в. при направата на мандра са били разкрити основите и руините на голяма сграда, вероятно от римската епоха, защото тухлите и хоросанът са същите както и при преградната стена-крепост на билото.
Краткият вариант на „Русалийския проход“ е през „Русалийските гробища-„ но от там се е минавало само лятно време, докато покрай „Козята стена” се е вървяло и при лошо време, защото той е на нивото на гората.
Преградната стена-крепост на билото на Балкана – няколко десетки метра преди местността „Табите“ – е била възстановена няколко пъти според В. Миков – личало по градежа. Вероятно това са правили римляни и византийци, а сигурно и българските владетели, когато Стара планина е била граница. Тя престанала да играе роля в Османската епоха и била подложена на разрушаване от природата и повече от хората, както вече се казва по-горе.
Григор Банев