Как чистата и свята република на Левски възпламна в Ново село

dyakon levski novoselsko vystanie

Илия Пехливанов

„ДА СЕ ЗНАЕ КАКВО СЕ СЛУЧИ В ЛЯТО 1876-то, КАТО СЕ ПОТАПКА И ИЗГОРИ НОВО СЕЛО ЗА НАРОДНОСТ“

(Приписка в псалтирчето на Мийо Генков от мах. Скандалото)

На 3 май 1876 г., при изгрев слънце, в понеделника, наречен от въстаниците чист, севлиевският учител Никола Дабев обявява на площада в Ново село (дн. Априлци) народна република, която е най-близо до представата на Левски за чиста и свята република и просъществува девет дни. Тепърва има тя да се проучва и осмисля истински като един от върховете в израстването на Вътрешната революционна организация. Сякаш е пазена като резерв за ХХI век – нищо, че засега календарът я отбягва.

Разказва Димитър Кунчев:

„Между Голяма и Малка Богородица в 1872 лято рано сутринта в неделя дойде при мен с кон на Гълъбския хан Христо Книжаря от Търново и набърже ми обясни, че предната вечер Левски го засякъл в Ловеч и му казал да замине за Ново село. Проверих  дали има в хана турци и останахме там. Дойде и чорбаджи Фильо Радев от Кръвеник. Скоро пристигнаха двама конници. Единият от тях яздеше хубав вран кон, беше облечен в копривщенска носия.
Брей, викам си на акъла, тия сини очи и това лице са ми познати! Глава режа, ако това не е сам Левски! Той се усмихна под мустак и ме погледна:
– Ние с ваша милост сме се срещали в Дренския хан, когато игуменът от Троянския манастир Макарий ви доведе…
– И ние добре ви помним – отвърнах. – И още как!
Сетне го чух да казва на Фильо:
– По народни работи съм тръгнал, байно. Как е при вас?
Фильо на свой ред го погледна право в лицето и го попита:
– Ти да не си оня, дето турците го търсят  под дърво и шумка? Нема защо да идваш ти до Кръвеник. Като кмет и чорбаджия ще кажа: накъдето върви главата на змията, натам върви и опашката й.

Възстановка на Новоселското въстание

Тая среща ме изненада и онеми. Радостен бях, че отново видех пастира. Споделих радостта си с Мийо Генков, с когото пеехме в черквата „Св. архангел Михаил“.
Още веднъж се видяхме с Левски на път за манастира. Той поръча да предаваме джепането и парите на хаджи Макарий.
След тая среща място не ни побираше. Ако някой кажеше, че въстанието ще пропадне, готови бяхме да го унищожим. Какво време, какво чудо!…“

Разказва Мийо Генков:

„В Ново село дойде от Севлиево да учи децата даскал Никола Дабев. Стъпка по стъпка той проучи новоселчани. Направи всичко да постави на здрави основи тайния комитет, който се беше разпаднал след обесването на Левски, вля нови сили в него.
Видях как в една топла есенна вечер заклеха пред тайния комитет Васил Витанов. Онова, което видях тогава, коренно ме промени.“

Потомци, сведете ниско чела пред подвига! – паметникът, издигнат за 100-годишнината от въстанието (Левски-3-2)

Разказва Марин Сяров:

„В началото на 1874 г. даскал Дабев доведе в училището Матея Преображенски и дванайсет души го заобиколихме: поп Петко Николов, Кольо и Нанко Пачникови, Вълко Йонков, Стефан Вълков, Драгньо Стойчев, Петко Щърбонов, Цонко Иванов, Павли Венков, Аврам Драганов и моя милост.
Отче Матей ни изгледа поотделно и рече:
– Тук е скрито от хорските погледи. Както ви говорих първия път, и сега ви повтарювам: делото, на което се посвещувате, е отговорна работа. Затова предлагам да прочетем Устава, който Левски ни е оставил, за да знайте как трябва да действате и как да се организувате.
Отново ни изгледа:
– Ако някой се колебай и не намира сили в себе си, овреме да си иде. Виждате, че кръжокът ви расте. По нареждане на Центъра тук при вас е упълномощен даскал Никола Дабев да съживи святото дело. Аз идвам от името на революционния окръг в Търново да ви дам нужните наставления: откъде да си набавите барут и куршуми, как да се увеличи числото на съзаклятниците и как да се пази делото в голяма тайна..
Накрая поп Петко и Отче Матей станаха и прочетоха молитва. Дабев сложи на масата пищов и кама и заговори с треперящ глас:
– Братя мои, нека се закълнем, че ще служим вярно на това свято дело…
Помня го като сега как един по един пристъпяхме към масата със затаен дъх и целувахме кръстосаното оружие.
Отец Матей ни стискаше ръцете и казваше:
– От днеска нататък вий сте войници на нашата мила и скъпа татковина. Бог да ви закриля, чада мои! Пазете всичко в тайна до великия ден! Амин.
От тоя ден и час даскал Дабев стана сърцето и душата на комитета.
Страшната, но мила на сърцето, мисъл да си имаме отново наша българска държава обхвана голяма част от новоселци.“

Разказва Христо Самарджията:

„По това време на мегдана беше се събрал много народ – млади и стари, малки и големи. Откъм Вълковия хан се чу резкият глас на войводата Дабев. Той заговори, че бил дошъл да обяви името на новата ни държава, която щяла да се казува занапред Республика – свята и чиста.
Навалицата зяпна и хората почнаха да се питат един друг:
„Какво е това республика?“
Никой не можеше да каже ясно каква ще е тая държава.
Това питане стигна до ушите и на поп Петка Барбул, който по същото време благославяше въстаниците, черешовите топчета и топчиите. Ръсеше ни с китка босилек. Народът се прегръщаше от радост, че сме доживели да си имаме наша държава. Камбаните биеха тържествено. Песни и викове огласяха мегдана.
Като поръси и благослови въстаниците, поп Петко се изстъпи нависоко и с дебелия си глас викна да го чуят и най-задните:
– Братя христиени! До ушите ми стигна вашето питане що е това Республика. Право да ви казувам, и аз сам не зная каква е точно тая държава. Войводата Дабев казва, че съществувала някъде по света. Като идвал тука, в Ново село, Васил Левски говорел на първите ни съзаклятници, че занапред ще си създадем наша държава – „Свята и чиста республика“. Щом войводата Дабев ни насочва към такава държава, трябва да му вярваме. Като е неин кръстник, дръжте здравата тоя младенец да го откърмим и възпитаме.
Макар да бях учил три години при отец Филотей и аз доста си блъсках главата, но като разбрахме, че е по-хубава от султанската, без цар и господар, стана ни много чудно кой тогава ще ни управлява. До вечерта узнахме, че такава държава е по-харна от сегашната, че ще има народни справедливи закони. Тогава ние почнахме по-силно да викаме: „Слава, слава на нашата нова държава!“
Кратка беше радостта ни – само девет дни свобода. Докато й се нарадваме, турците разбиха въстаниците на Граднишкия боаз и на 9 май подир пладне се показаха над селото.“

Разказва Петър Маринов:

„На 3 май сутринта докараха черешовите топчета. Нашата българска артилерия! Топчетата бяха окичени със здравец и бръшлян. Направиха им място и те спряха насред мегдана. Поп Петко и поп Ради ги благославяха.
Най-силно разпалваха думите на Дабев:
– Братя българи! Вчера от това място обявих въстанието. Днес обявявам нашата първа република. Нека я пазим като очите си! Тя е още в пелени. Ако сме дружина, ще я укрепим. Да вървим, братя!
Понесе се мощно: „Слава, слава!…“
Народът се прегръщаше и плачеше от радост. Мнозина не разбираха що значи република, но щом даскал Дабев Войводата я обявява, вярваха да е хубаво нещо. Мощно „Ура!“ се носеше открай докрай. Камбаните биеха непрестанно, както биеха и предния ден, но сега ми се стори, че беше по-тържествено…
Огънят в душите и сърцата на въстаналия народ нема току-тъй да загасне. Тия, дето бяхме чули за първата Република и цели девет дни я бранихме, нема тъй лесно да я заборавим. С нея живеехме, страдахме и се надявахме рано или късно да я видим.
Свободата е крехко цвете – трябва много да се пази.

Разказва Тота Попмихова:

„Навън зората се пукаше. На пазара гръмоляха, шумяха и се трупаха хора и коне. Трупнал се беше народ, помня го като сегинка. Мъжът ми коленичи пред майка си и зареди думи като наниз маниста:

А сега, майко, прощавай,
аз учител съм народен,
войвода с вишегласие избран,
пример за вярност ще давам…

Тогава му извадих от скрина въстаническите дрехи. Щом ги облече и сабята препаса и двете се стъписахме – станал беше истински войвода!…
В това време камбаните забиха тържествено. Народът изпълни мегдана. Каква радост беше, колко щастливи сълзи, колко прегръдки! Никога няма да забравя тоя ден.
Войводата се изправи на стъпалата пред  Вълковия хан и заговори. Запомнила съм само, че каза:
– Братя, от днес нататък имаме наша държава.
Но той го каза иначе – република – и мнозина не разбраха що е това, та почнаха да се питат. Поп Петко им обясни, че това е държава без цар, нещо по-хубово от султанската държава. Сетне той благослови въстаниците.
Колесниците на топчетата бяха окичени със здравец, зеленика и бръшлян. Не зная коя мома или булка беше сложила и варак по листата на бръшляна, сякаш те бяха златни.“

Разказва Васил Църов:

„Макар да бяхме пили само девет глътки от свободата, нищо друго не можеше да утоли жаждата ни към нея. Разбрахме, че сме българи само в тия девет дни, в които даскал Дабев обяви на мегдана нашата първа република, както Левски бе завещал на първите съзаклятници пак тук, в къщата на Коля Пачника. Вместо да ни извадят очите, турците още по-добре ги отваряха. Между българите и тяхната управия се появи още по-голяма пукнатина и с нищо те не можеха вече да я затворят. „Пропастта е изкопана“ – така каза Дабев, когато му дадоха последната дума в съда.

Разказва Марин Сяров:

„Нашата група заточени след съда въстаници от Търновско броеше отначало 32-ма души. Откараха ни на остров Кипър и ни затвориха в крепостта на град Фамагуста. Първите месеци умряха двама от нас: единият от Севлиево на име Петър, а другият – Стоян от село Стоките. Погребаха ги неопяти в морето…
Аврам Драганов преби до смърт заптието Али, което веднъж се беше изпикало в стомната ни със зехтин. Откараха го за пет дена в ареста.
Той се върна малко пребледнял, но душевно още по-накокорчен. В цялата крепост се заговори за неговата смелост. Навсякъде, където той минуваше, старите заточеници му ставаха на крака и търсеха нещо да го заговорят. Очите им, довчера позагаснали, почнаха да издават искрици блясък.
Веднъж Аврам ми каза:
– Слушай, Марине, ти помниш ли какво каза войводата Дабев на най-големия в съда Али Шефик бей? Аз го чух с ушите си: „Светът вече знае за нас, за нашето въстание и жертвите, които понесохме. Това вече не може да се скрие. Дядо Иван вече оседлава, приглася конските такъми да премине Дунава“.
Догодина, братя мои, тук и крак нема да остане от нас… Ние, които въстанахме против Султана, не бива и не трябва да губим надежда и вяра.
От тоя ден и час в крепостта сякаш задуха друг вятър. Около Аврам Драганов първи се присъедини Петьо Буюклиев. Севлиевецът беше чиляк с голям ищах да се сплотим отново и да се организуваме потайно в комитет, който да защитава нашите интереси и човешки права.
Към двамата се присъединиха Драгньо Стойчев, Йонко Колев Марангьозчията, Петко Щърбана, Нанко Пачника, моя милост и останалите. И една вечер поп Атанас Гъбенски извади от пазвата си кръста с псалтирчето и рече:
– Всяко човешко начинание, което не е противно на Бога, следва да бъде благословено!
И той благослови тайния ни комитет – сдружение за борба и сплотеност срещу поробителя. Целунахме за трети път кръста и евангелието!
Макар да бяхме осъдени на 15 години тежък каторжен режим, макар да не се виждаше краят на нашето заточение, упованието да се измъкнем от тази крепост не спадна.
Мнозина изказаха неверие: „Отпишете ме мен от вярата Христова! Ако Бог беше всесилен, щеше да ни помогне“ – казваше Вълко Йонков.
Ала поп Атанас не отстъпваше от вярата. Всяка вечер, преди да си легне да спи, той изваждаше от пазвата си псалтирчето и почваше все нови и нови молитви да чете, но те отново взеха да миришат на барут, както преди въстанието!“

Разказва Марин Калугеров:

„Поставиха под бесилото войводата Никола Дабев и до него Велчо Ночев. Дабев погледна към другарите си, после изви поглед към притиснатите помежду си българи мъже, протегнали ръце за сбогом. Поиска да му дадат последна дума според турския закон и рече:
–  Братя, ние немаме с моите другари по участ друго богатство да ви оставим, нито слава, нито пари. Едно наследство искаме да ви завещаем – нашата вяра в утрешния светъл ден. Помнете и недейте никога забравя: след всичко онова, дето се случи, Дядо Иван нема да ни забрави. Очите на света са обърнати сега към нас. Ние спечелихме!“


Тези разкази на участници и очевидци в Априлското въстание през 1876 г. в Ново село са записани стенографски през 1926 г. от ученици в местната прогимназия под ръководството на учителя Иван Попов, по убеждение социалист. Част от тях са в основата на книгата-документ на Михаил Лазаров „Девет глътки свобода“, книгоиздателство „Георги Бакалов“ – Варна.